• Как се почувстваха Жанина, Магдалена и Йовко в Страсбург

    by  • 04.10.2013 • Въпреки системата • 0 Коментара

    Когато започнах да пиша своя пътепис за Похода на свободата в Страсбург, споделих с младите хора, с които бях там, намерението си и те изразиха желанието също да споделят своите мисли, емоцията си, спомените си.  Ето какво ми изпратиха:

    ЖАНИНА ЯНКУЛОВА

    JaninaРадвам се, че имах възможността да участвам в шестото издание на Похода на свободата в Страсбург,  9-12 септември 2013 г. Сърдечно благодаря за поканата на Диляна Денева! Имахме възможност да се срещнем и запознаем с много наши братя по съдба от цяла Европа на тематичните семинари и срещи, да обсъдим общите си проблеми  и потребности, като правото да живеем със семействата си; да учим и работим това, което ни удовлетворява; да се придвижваме свободно; да ни бъде осигурена лична помощ и много други.

    Надявам се, че са били ползотворни и ще имат реални последствия  и двете ни срещи в Европейския парламент – с родните и чужди евродепутати, че нашите искания за създаване на нов, по-добър закон за хората с увреждания, лична помощ за всички нуждаещи се, деинституционализация, достъпна  за придвижване околна среда ще бъдат наистина чути от хората, взимащи важни политически решения.

    Въпреки лошото време, незабравими ще останат похода до Европарламента, както и разходката ни из вълшебно красивия Страсбург, град с култура и традиции, достъпен и удобен за придвижване навсякъде, нещо, което ни затруднява много в България.


    ЙОВКО ПЕЕВ

    Yovko

    Страсбург 2013.

    Честно казано предварително незнаех какво да очаквам от пребиваването ни в Страсбург. Първото нещо което ми направи впечатление беше достъпът за хора с увреждания, който имаше градът. Бордюрите бяха идеално равни, без спрели коли на тях и със скосение на всяко кръстовище. Градският транспорт беше достъпен за инвалидни колички, спиращ буквално на 2 сантиметра от бордюра. Това са неща, които не правят впечатление на обикновения човек, но за нас, хората с  увреждания, са от голямо значение.

    Срещите, които се проведоха от ЕНИЛ, бяха много интересни и поучителни. Да видиш  толкова много хора с увреждания, които са готови да се борят за правата си, беше вдъхновяващо. Хора, които буквално не могат да се мръднат, но за сметка на това много интелигентни, образовани и знаещи как да извоюват полагащото им се. Повечето от тях изнесоха страхотни речи. Да видиш и се да се запознаеш с хора, които не мрънкат, а са взели съдбата в ръцете си беше наистина много вдъхновяващо.

    Походът на хората с увреждания беше нещо страхотно, което ще помня цял живот. Разбрах  колко са силни хората, когато са обединени. Въпреки дъжда, въпреки студа, въпреки тежкото физическо състояние, в което бяха повечето от участниците, походът се състоя и постигна целта си.Чувството да си част от нещо подобно е страхотно, да скандираш лозунгите ни и да пееш химна с още стотици други, беше незабравимо.

    Друг запомнящ се момент беше срещата с родните ни депутати. Както и очаквах не ни взеха много насериозно или поне на мен така ми се стори. Аз малко се притесних и не обелих нито дума, но Капка и Диляна бяха страхотни и изложиха всичките ни искания. Дано депутатите изпълнят обещаното.

    Сега си давам сметка за организацията на цялото това събитие и за невероятната работа, която са свършили организаторите му.

    Самото пътуване дотам и обратно беше доста дълго и уморително, но сега, като се замисля, се сещам все за хубавите и забавни моменти, които преживяхме с групата.

    За съжаление в свободния си ден не можахме да видим много от забележителностите на града, но това което видяхме, беше впечатляващо. Като цяло седмицата беше страхотна, едно пътуване, което няма да забравя. Надявам се някой ден да мога да посетя Страсбург  отново.

    МАГДАЛЕНА МИЛЕВА

    Magi

    Походът на свободата 2013 в Страсбург, Франция за мен беше едно изключително преживяване и смело мога да кажа, че промени мирогледа ми в сферата на уврежданията. Може би, някои от тези, които четат това, ще си зададат въпроси, като: „Защо?“ или „Как?“. Ще се опитам да ви разкажа накратко. Нашето пътуване беше дълго – първо със самолет, после трябваше да се прекачваме два пъти на влак…общо взето – уморителна работа. Няма как да не отбележа, страхотната организация на личните асистенти, работещи на летището във Франкфурт и тези от Deutchhe bann. Въпреки, че те не бяха предупредени за пристигането на нашата група – 6 човека в инвалидни колички и личните ни асистенти, успяха да се организират, да ни осигурят рампи, да ни настанят и да ни прехвърлят от един влак на друг. И, макар да изпитаха известни затруднения да разпределят шестте колички във влака, те го направиха с любезност.  И именно тук започнаха моите изненади. В купето нямаше място „игла да пуснеш“, дето се казва. Но хората ни пазиха, извиняваха се, ако по някакъв начин  дори докоснат инвалидната количка. Същото положително усещане за нагласите, спрямо хората с увреждания, усещах всеки ден, докато бяхме в Страсбург. По време на целия ни престой във френския град, на мен и на нашата усмихната групичка, ни се налагаше да използваме местните трамваи. И въпреки  че понякога се случваше да няма място за някого, който искаше да се качи, нито един път не чухме дори негативна думичка по наш адрес, не видяхме и сърдити физиономии. А само си представете, каква би била реакцията в българския градски транспорт – „На къде сте тръгнали?“, „Стойте си вкъщи!“ и пр. Чували  сме го, не можем да го отречем!

    Лично за мен, голяма изненада беше пълната достъпност – моя любима тема и настоящ наболял проблем в България. Тротоари, транспорт, обществени сгради, магазини…дори Катедралата Нотер Дам дьо Страсбург беше снабдена с напълно достъпен и обозначен вход за хора с увреждания! Искам да подчертая, че не става дума за частичната достъпност, на която ние, българите сме свикнали да се радваме. Смело ще изкажа предположение, че макар да имах личен асистент, най-вероятно можех да се справя и без него, говорейки за градската достъпност.

    Тук стигаме и до едно друго мое впечатление. Не знам как ще ви прозвучи, но когато се срещнах с хора с увреждания от други страни, у мен остана усещането, че моето увреждане не може да бъде наречено тежко. Имаше хора, които бяха в много по-сложно състояние, а имат работа, семейства, деца, широк кръг от приятели. Те просто живеят нормално – независимо!

    Това пътуване ме накара да се замисля за собствения си живот, за това, което не ми харесва, как да го променя, какво значи независимостта за мен и как да убедя приятелите и познатите ми, че именно това е правилният начин на живот и аз го заслужавам.

    И знаете ли, кое е най-тъжното? На няколко пъти, докато бях там, през главата ми мина мисълта, че бих искала да живея в Страсбург – заради отношението на хората, усмивките, достъпността. А не е ли жалко да искаш да оставиш родината си, заради това?!?

    Приятели, обърнете особено внимание на последните думи на Магдалена… мен те стегнаха за гърлото, просълзиха ме. Не защото Маги ми е близка. Просто е страшно, когато децата ни започнат да мечтаят и да търсят начини да напуснат България, за да живеят по човешки начин…

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *