• Тях Системата не ги е смачкала – Николай Подрезан от Украйна

    by  • 01.08.2013 • Въпреки системата • 0 Коментара

     

    ЧОВЕК МОЖЕ ДА ЗАГУБИ МНОГО НЕЩА, ДОРИ ВСИЧКО. НО НЯМА ПРАВО ДА ЗАГУБИ ЧУВСТВОТО  ЗА СОБСТВЕНО ДОСТОЙНСТВО И ЧУВСТВОТО НА БЛАГОДАРНОСТ

    1317407535__mg_8325

    Николай Подрезан е от Украйна, живее в Киев.  В България беше от 16 до 20 юли. Той пътува по света, следвайки пътя на олимпийския огън през 6 континента, като част от маршрута му включва и България. По този начин иска да обърне внимание на проблемите на хората с увреждане в Украйна и в света. Основно набляга на достъпността на национални забележителности, паметници на културата, места, превърнали се в част от световното културно и историческо богатство.

    Николай Подрезан притежава типичния за руската душа поетичен чар да представя по особено красив начин най-прозаични неща, което ми дава основание да вярвам, че интервюто, което взех от него, ще ви достави удоволствие, ще ви даде много отговори, ще ви постави и много въпроси.

    Здравейте, г-н Подрезан. Бихте ли се представили за читателите на нашия блог „Системата куца“? Човекът, когото аз видях, е един забележителен белокос младеж, който с цялото си сърце уважава и обича прекрасното място Земя. Знам, че сте от Киев, Украйна, но аз Ви приех по-скоро като гражданин на света. Кой всъщност е Николай Подрезан?

    Аз съм украинец по рождение и украински патриот. Моите предци са живели в Киев, откъдето съм и аз. Аз обичам родния си град. Моят баща днес е на 98 години и може да говори на 6 чужди езика. Той е роден през 1915 г. и целият си съзнателен живот е прекарал в страна, която се наричаше Съветски съюз. Той никога не е имал илюзии за това в каква антихуманна страна живее. Така ме е възпитал и мен. Нямаше възможност да пътешества по света, но дори и сега, като човек с енциклопедични знания може задочно да проведе една екскурзия из Лондон или София. Затова, аз от малък си мечтаех за пътешествия и съм пропътувал Съветския съюз от запад на изток и от север на юг. Но едва 35-годишен пътувах за пръв път зад граница.

    Много мои близки и приятели след нараняването ми решиха, че съм се напътувал. Но аз си знаех, че има още много места за посещение. След падането на Берлинската стена разбрах, че границите могат вече по-лесно да се преодоляват. А също разбрах, че инвалидната количка не може да бъде пречка, когато няма граници между държавите, а най-вече, когато паднат ограниченията в душата ти!

    Аз, украинецът, искам да видя всичко велико, създадено от човешката ръка през вековете. Видях Тадж Махал в Индия и Айфеловата кула в Париж, бях напръскан от водните частици на Ниагарския водопад и почти останах без дъх пред изгрева на слънцето в Хималаите в Непал.

    Щастлив съм, че съм бил в катедралата «Свети Александър Невски» и на крепостта във Велико Търново в България, както и в храмовете в Шри Ланка.

    Преди един месец навърших 60 години, от 22 години съм в инвалидна количка, и това, за съжаление, не ме прави по-здрав. Не ми остава много време, а още толкова много неща и страни искам да видя и опозная… Аз съм патриот на Украйна, страна, която като всяка друга, е украшение за планетата ни. Но великолепието на Украйна не намалява красотата на другите страни. За мен ще е чест и гордост, ако някой ме назове с високото звание Гражданин на планетата Земя.

    Простете ми навлизането в личното Ви пространство, но усещайки искрящия Ви чар, съм убедена, че сега ще ви задам въпроса, който със сигурност е развълнувал много женски сърца. Женен ли сте, имате ли семейство? 

    В София аз пристигнах с жена си Наталия. Ние се запознахме с нея в института по неврохирургия в Киев, където Наталия беше физиотерапевт. Така, 25 дни след автокатастрофата, в  която попаднах, след като бях транспортиран на носилка от Талин до Киев в багажното отделение на самолета, аз се срещнах с Наташа. След като завърши курса по физиотерапия в болницата, аз я помолих да се занимава с мен индивидуално у дома. Тези занимания продължиха няколко години. Ние се опознахме още по-добре. Наташа беше фанатичка на тема работа, а аз се вълнувах от идеята да помогна на младите хора с увреждане да намерят изход от стресовата ситуация, свързана с увреждането. Така ние се превърнахме в приятели и започнахме да реализираме няколко наши социални проекта. По-нататък – разбрахме, че ни е много приятно да работим заедно, а по-късно разбрахме, че живота ни трябва да продължи заедно и да е един за двама ни.

    В едно от предишните си интервюта аз казах, „че си е заслужавало  да си счупя гръбначния стълб, за да срещна такава жена като Наташа…“ Мисля, че отговорих на въпроса Ви…

    По време на първата ни среща, Вие ни показахте своя сайт, който е озаглавен „Не сиди дома, дот, ком“, което на български означава „Не си стой у дома“. Такова име звучи малко странно за сайт, но, от друга страна, би могло да бъде едно изключително мотивиращо и прекрасно мото на много хора, за които излизането от къщи е истинско предизвикателство. Какви са Вашите предизвикателства към самия Вас?

    Като режисьор, аз добре разбирам, че да привлечеш вниманието към нещо, трябва много кратко и ясно да формулираш своите идеи и мисли. Моят сайт не съм го правил само за хора с увреждания. Бюджета ми е много скромен, но дори и с начални знания за ползване на интернет, човек може да намери намаления, акции и промоции и да пътува по света. Аз имам приятели, които са в такова материално състояние , че да си позволят и околосветско пътешествие, но отпуските си с десетилетия прекарват на едно и също място. На тях не им трябва вече нищо и в очите им , аз съм дори жалък, с моето желание да обикалям света. Аз пък се учудвам на привързаността им към едно и също място.

    Всеки човек е различен, аз разбирам това. Но не разбирам  липсата на желание за пътешествия.

    Има една фраза, с която съм съгласен на 100 процента – „Пътешествието – това е единственият в света полезен наркотик!“

    Ако пътеписите ми помогнат дори само на един човек с увреждане да замине на пътешествие, като затова му се наложи да изкара малко пари, които ще дойдат след завършване на определено образование или научаване на някакъв занаят, то аз ще бъда безкрайно щастлив.

    Но има и още нещо… Когато обикаляш света и в съвременните цивилизовани страни се чустваш като пълноценен и независим човек, започваш да разбираш, че тази страна и общество просто те уважават и са готови да компенсират тази част от здравето или уменията ти, които нараняването, болестта или човешката зла мисъл са ти отнели.

    Там ти просто не забелязваш достъпността, както човек не усеща въздуха, когато е чист и свеж. Но когато се задъхваш, ти чувстваш липсата му,  поради различни причини.

    Най-обидно е, когато се връщаш в родината си и започваш да се «задъхваш» от тесните врати, стъпала, недостъпния транспорт и др.

    Аз се надявам, че някъде, в някоя страна, някой човек въпреки увреждането си, ще се почувства здрав и пълноценен като прочете моите пътеписи и указания или просто ще си каже „Ако този побелял чичко не се страхува да пътува по света, защо и аз да не мога!“ А после да се върне у дома и да разбере, че пак си е човек с увреждане. И след това сам да се запита, защо там се отнасят по  човешки с мен, а у дома като човек второ качество? И трудният отговор на този въпрос ще го накара да се бори по човешки за живота си у дома и ще го накара да си зададе вечните въпроси „Кой е виновен?“ и „Какво да правя?“

    Ако този сайт ускори пътя от жалбите и търсенето на виновни към реални действия, за постигане на нормален живот, аз ще съм щастлив.

    Какво представлява за Вас понятието „независим живот“?

    В живота на всеки човек може да има, по-точно непременно трябва да има победи и поражения, човек трябва, задължен е да се смее и плаче. И хората с увреждане, като обикновенните хора, но с малки или големи физически дефицити, имат право на всякакви човешки чувства, емоции и действия. Това е нормалният човешки живот. Аз мисля, че думите „независим живот“ нямат пряко отношение към увреждането.

    В живота ми имаше своеобразни моменти на истина. Може би това е пряко свързано с моето второ висше образование – режисьорското. Друг, не би забелязал, но аз след някои фрази и ситуации (не толкова важни на пръв поглед), откривах смисъла и дълбоката истина.

    Ето един пример от живота ми в началото на моята социална работа. Мой приятел, известен украински режисьор, който се сблъска с проблемите на хората с увреждания покрай моето нараняване, беше поканил актьори от Уелс със специален спектакъл, насочен към хората с ментални увреждания. Това означава, че актьорите играеха с повече паузи между диалозите и монолозите, съобразявайки се със забавената реакция на зрителите. На спектакала бяха поканени и активисти на организации на хора с увреждания.

    Сред тях беше и едно младо момче в инвалидна количка, което заради болестта си прекарваше живота си основно вкъщи, но интелектуално беше много добре развито. Той ме попита, защо аз като професионален режисьор не създам театър за хората с увреждания? Аз му зададох въпроса – „За артисти с увреждания или за зрители с увреждания?“ А той ми каза – „За зрителите, разбира се! После отново повтори: „…за зрителите, разбира се, ето, аз сега съм за първи път на театър!“

    Тогава аз му отговорих – „Нима здравия човек и човека с увреждане възприемат по различен начин монолога на Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш?“ Нима те възприемат по различен начин класическия балет или оперното представление? Не е нужно да се създават театри за хората с увреждания. Просто трябва да се разширят вратите на тетъра, да се направят достъпни тоалетните, да се поставят рампи на стълбищата.“ Момчето ме изгледа с широко отворени очи и след кратка пауза каза: „Благодаря Ви! Вие ми отворихте очите!“ А след малко добави: „Сигурно живота ми няма да стане по-лек с тези отворени очи!“ Този разговор с двадесетгодишна давност беше за мен  един момент на истина!

    За мен независимият живот – това е възможността човек да живее така, както успее да се устрои, стремейки се към мечтите си. Независимият живот – това е възможността да живееш следвайки принципите си, да реализираш мечтите си и да получаваш резултатите, отговарящи на  усилията, които си положил за това.

    Отсъствието на достъпна среда в много страни, в т.ч. и в Украйна и в България (не съм сигурен, че мога да говоря така за една чужда, но близка на сърцето ми страна) се явява просто потъпкване на човешките права и неизпълнение на задълженията на властта към своите граждани. И честно казано, това не е само неразбиране или небрежно отношение към хората с увреждания. Аз съм убеден, че това е част от една специална политика.

    Отсъствието на достъпна среда за властта (подчертавам за всяка недемократична власт) е възможността да използва лостове за влияние над хората и открита борба с тях, напълно загубила проявите на хуманност, човечност, чест и съвест.

    Само вътрешното желание да бъдеш независим ще доведе човека до разбирането, че за това трябва да се бориш. Това има пряка връзка с хората с увреждания. Те трябва да се запитат: „Кой дава право на някой, който не си е скосил бордюра на улицата, да ме лишава от правото да вляза в магазина, театъра или храма?“ И всеки трябва сам да си отговори на този въпрос!!!

    Вие определено сте постигнали много неща в живота си. Но коя е Вашата лична победа, с която се чувствате най-горд?

    Трудно е да се отговори на подобен въпрос. Аз съм имал възможността  да чуя думите Благодаря Ви от много хора, които след среща с мен и прилагайки моите съвети са успели да изменят живота си към по-добро. Някои намериха изход от задънената улица. И при това, не всички от тях бяха хора с увреждания.

    Много сложен момент след нараняването беше първата ни среща с възрастните ми родители, когато ме докараха в болницата в Киев с парализа на краката. Тогава вече бях на години с много жизнен опит зад гърба си и добре разбирах колко много болка и отчаяние ще им донесе травмата ми.

    Една от важните ми победи беше да се върна към активен нормален живот и да отпадне от родителите ми тежкия въпрос, който всяка майка и всеки баща на дете с увреждане си задава (та нали ние, независимо от възрастта, за тях си оставаме деца). Един прост въпрос, който виси като Дамоклев меч над родителите – „Когато ние си отидем от този свят, как синът ни ще живее без нас? Кой ще му помогне, като е такъв безпомощен, та той НИКОМУ НЕ Е НЕОБХОДИМ! Той е безащитен!“

    Ето по този начин, аз успях да накарам майка ми (която вече 8 години не е с нас) и баща ми, с когото живеем  заедно, да не се вълнуват за мен – дори и в количката аз съм един самостоятелен и силен мъж, който има планове за живота си и който няма да пропадне без тях!

    Имате ли хоби? Ще споделите ли какво е то?

    Да, имам. Аз съм фен на Битълс, харесвам музиката им, както и друга рок музика. Аз съм колекционер – събирам сувенирни лъжици от различни страни, градове и интересни места. В момента в колекцията си имам 670 лъжици, които могат да се разгледат на сайта ми www.nesididoma.com .

    Не мога да нарека пътешествията мое хоби, тъй като срещите с нови страни, градове и паметници на културата заемат много голяма част от живота ми.

    Как ви се стори София като град, в който живеят хора с увреждания?

    Аз съм бил в България и София много пъти. Много обичам страната и столицата ви. Но за съжаление реалността е такава, че не бих посъветвал моите приятели в колички да посетят България. А причината е ужасното състояние на тротоарите, много малкото на брой скосени бордюри при пресичане на улиците, трамваите с високи стъпала….с други думи –  пълното отсъствие на достъпност.

    Но не мога да не подчертая, че метрото в София е напълно достъпно – ние в Киев може само да си мечтаем за такова…Но, за да се стигне до асансьорите, водещи до метрото, се минава само с риск на живота по улиците!

    Кого бихте поканили на вечеря? Кои биха били Вашите идеални гости? 

    Аз по характер съм общителен човек, кръга на моите приятели и познати е доста голям. Аз съм щастлив, когато мога да поканя приятелите си на гости у дома и има с какво да ги почерпя. Като независим човек, съм щастлив, че мога да имам приятелски отношения само с тези хора, на които имам доверие и с които ми е интересно да общувам. Много се радвам, че в София намерих нови приятели, които ми се иска да поканя на гости. Това са сътрудниците и активистите на Центъра за независим живот, и ВЯРВАМ, че те имат истинско желание да направят живота по-добър!

    Какво бихте казали на младите българи с увреждания?

    Част от здравето на човека с увреждане се отнема от преживяна травма или болест. Но живота и планетата земя не се променят заради това. Живота поставя задачи за изпълнение пред човека с увреждане, които трябва да се решават. Така, както беше във великия филм на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“. Там, попитаха главния герой, защо толкова се е старал, след като е знаел, че няма да му стигнат силите. Той отговори: „Но все пак аз ОПИТАХ…“

    Не си губете времето напразно. На вас никой нищо не дължи. Можете да се обърнете за помощ само в случай, че за решаването на даден проблема вие сте дали 105% от себе си. Само тогава ще разберете, че можете повече, отколкото си мислите. Ако поставяте реални цели пред себе си, вие ще успеете! След това други реални цели и след положените усилия – отново победа! След време ще разберете,че реалната цел, постигната от вас, до вчера ви се е струвала една нереална фантазия.

    И нещо, което е много важно. Има едни крилати думи – всеки народ заслужава правителството си.  Ако ние позволим на властта да не ни забелязва, то тя няма и да ни забележи!

    Спомнете си, дали преди  травмата или болестта, когато сте били здрави, сте направили нещо за хората с увреждания. Нищо, или почти нищо! Защото сте си мислили, ЧЕ ТОВА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ НА МЕН! Но се случва! И освен на себе си, няма на кого друг да се сърдите!

    Да си спомним  думите на великия Антон Чехов „Трябва капка по капка да изтръгвате роба от себе си!“

    Това е най-сложното нещо в живота! Но трябва да се прави. Пътят ще измине ВЪРВЯЩИЯТ!

    И последен въпрос – кое е мотото на Вашия живот?

    Човек може да загуби много неща, дори всичко. Но няма право да загуби чувството  за собствено достойнство и чувството на благодарност!

    – – – – –

    Аз отговорих на всичките Ви въпроси, като се старах да бъда откровен, но Вие не се решихте да ми зададете още един.

    Николай! Вие от 22 години се придвижвате с инвалидната количка! Понякога на Вас  гледат със съжаление, а зад гърба си чувате думите на някоя майка към детето й «Ако не се храниш и не слушаш, ще станеш като този чичко в количката, инвалид…» Кажете, Вие щастлив човек ли сте? И как мислите, човек с увреждане може ли да бъде щастлив?

    Ще Ви отговоря така. Преди много години по един от телевизионните канали се появи предаване за мен със заглавие „Четвъртия етап“.

    В него аз споделих, че всеки човек, който след прекарана травма, получава някакво увреждане, задължително минава през два етапа.

    ПЪРВИЯТ – етап за запазване на живота на човека – операция, възстановяване, професионални лекари, думи на подкрепа и измъчени усмивки по лицата на близки и приятели, едновременно с ужаса и болката в очите им.

    ВТОРИЯТ – етап на опитите за връщане към нормален живот с по-голям или по-малък успех – това е времето на преосмисляне, на нови навици, на  осъзнаване на това, какво можеш и какво вече не можеш. С други думи – физическо и социално протезиране и компенсиране, проверка на волята и разбиране за важните неща и нещата, без които можем да минем. Използването на чужд опит и съвети.

    При един човек с нормална психика и морал трябва да има и ТРЕТИ етап – когато част от своя нов опит, като човек с увреждане, предаде на новите, „свежи“ хора с увреждане. За да им помогне да станат дори и съвсем малко по-силни и да преминат първите два етапа с по-малко усилия и по-бързо да заживеят нормален, макар и променен, живот.

     Аз съм щастлив човек, защото в момента преминавам през ЧЕТВЪРТИЯ етап – тези, на които съм помогнал да преминат през първите два етапа, вече получават удоволствие от това, че живеят в третия етап – а именно да помагат на някой с по-малко усилия да премине първите два етапа.

    По този начин спиралата на живота, за който не се срамувам, направи  пълен кръг  за мен.

    Разказах това малко сложно, но сте съгласни, че животът въобще не е ЛЕСНА работа!

    Много Ви благодаря, Николай Подрезан! Не се чувствам като човек, взимал интервю, а като човек, докоснал се до всеобщата мъдрост на живота. Да, напълно съм съгласна с Вас, че животът не е лесна работа и в към него не бива да се отнасяме несериозно, но за щастие винаги има място.

    Graphic7

    Graphic5 Graphic1 Graphic6
    Graphic8 Graphic3 Graphic2

     

     

     

     

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *