• Пухи, Химна и Достойнството

    by  • 05.04.2012 • Нина Жишева • 0 Коментара

    Преди години имах период, в който активно се занимавах със спорт. Опитах много видове спорт – фехтовка, тенис на корт, тенис на маса, хокей на трева, лека атлетика, танци за хора в инвалидни колички. По това време се запознах с един странен младеж. Дребно, възпълно момче, с щръкнала, ниско подстригана коса, малко, сплеснато носле и вечно усмихнати, закачливи очи. Първия път, когато видях Аспарух, или както всички го наричаха, Пухи, той бе навесил на врата си над петнайсет медала, подредени пищно по цялата му гръд. И до днес нося в душата си бялата завист, която изпитах, виждайки огромната гордост, с която този млад човек носеше тежестта на постиженията си. Всичките си медали бе спечелил в спортни състезания по гимнастика за лица със Синдром на Даун. Имаше златни, сребърни, бронзови, почетни и поощрителни плакети за участие. Медали от национални, европейски, световни и Спешъл олимпикс състезания. Сигурна съм, че с всичкия си благороден метал, Пухи тежеше поне с едно двайсет кила повече. Първата ми среща с него беше в Спортна академия в София, където той бе поканен от преподаватели да сподели със студентите своята гордост, своята история, своя кураж и решителност. Тогава ме порази тънкото чувство за хумор на този млад мъж, който много леко бе белязан от обществото ни като инвалид. Без да го познава изобщо, без дори и да е чувало това общество за упорития труд на българския атлет с увреждане, за неговите брилянтни резултати. По онова време този млад българин бе познат много повече в Съединените щати, отколкото в България. Пухи просто стоеше пред притихналата публика, разказваше историята си, подрънкваше медалите си и засия от щастие, когато, след последните му думи, залата гръмна от аплодисментите на десетките студенти, които бяха дошли да го чуят. След тази среща Аспарух си тръгна от Спортна академия, спечелил поне няколко десетки нови приятели.

    Но поводът ми да разказвам всичко това е друг. Тези дни си спомних едно друго изказване на Аспарух Василев. Изказването му след завръщането му от последните Летни Спешъл олимпикс игри, проведени в Атина, Гърция през юни-юли 2011 година. Там този същият усмихнат млад мъж изрече тежки, сериозни думи, които според мен би трябвало да бъдат чути от всички нас. Не мога да цитирам точно, но ще се опитам да преразкажа това, което той каза.

    Аз съм Аспарух Василев, роден съм със Синдром на Даун. Участвах в Спешъл олимпикс геймс в Атина от името на България. Спечелих медали.  Няма състезание, от което да не съм донесъл поне по един медал. И тези медали винаги са ми били връчвани върху почетната стълбичка. Много пъти, след връчването на моите медали, в залата се е разнасял Българският химн. Аз съм бил причината българският трибагреник да се развява някъде по света и хиляди зрители да слушат притихнали Химна на моята Родина. А това винаги ме е правело официален представител на Република България. Аз съм ви представлявал, всички вас, българите. Такъв, какъвто съм. Смятам, че заедно с медалите, съм успял да спечеля и уважението на много държави по света към България.

    А в тази България много хора като него, много хора с увреждания допускат най-различни институции и служби да ги унижават, да решават живота им, да не зачитат правата им. Така ми се иска тежестта на медалите на Пухи да успее по някакъв начин да повдигне брадичката ни, да ни накара и ние да се изправим и да кажем – ние сме граждани на тази страна, имаме своите права и няма да позволим на никого да ни ги потъпква, да ни унижава, да ни тика в ъгъла.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *