• Задръжте си, моля, съжалението

    by  • 03.04.2012 • Петър Кичашки • 1 Коментар


    Национален ефир. Започва репортаж, в който една сълзливо говореща журналистка казва за геройството на една мама, която си гледа детето, което за зла съдба е инвалид и е вече на 33 години! Ужас! – Инвалид! – Рев! – Инвалид! – Сълзи! Инвалид! – Драма! – Инвалид! – Болести! – Инвалид! – Рехабилитация! – Инвалид! – Инвалид! – Инвалид! – се редуват странни думички като в някоя гротеска песен. Целият репортаж се пропива с тези думи и оставя едно горчиво чувство в устата ти. Казваш си – държавата не им помага! Трябва всичко да им е безплатно! Трябва да се лекуват! Трябва да станат нормални като нас! И в този момент всеки, който знае за какво става въпрос е пред събиране на багажа с цел дългосрочна емиграция. Всеки, който разбира от социална политика се чувства омърсен най-вече от факта, че и репортерката, и мамата, и всеки зрител, които говори с горните думи и изрази, всеки един от тях си мисли, че прави добро. Забравили са, че пътят към Ада е постлан с добри намерения.

    Цялата драма е, че хората си мислят, че правят добро, когато говорят и правят социалната среда по горния пример. И мамата на 33- годишното „дете“ и репортерката, и безименния зрител, всички те си казват, че е нормално да наричаш човека с увреждане „инвалид“, че е повече от нужно майка му да му е асистент, че е крайно наложително всичко да му е без пари, че не трябва да работи, а да има голяма пенсия. Всички си мислят, че това е редното, това е нужното, това са стъпките, които да накарат „инвалидите“ да се чувстват добре! И тук се появявам аз, с благата си физиономия пълна с гняв и недоволство и казвам – Не! Не! Не и не!

    Започвам от сълзливостта – защо, бе, всички гледат на увреждането като на повод за вечни сълзи? Защо, бе, е тази тъга и мракобесие? Защо? Какъв е проблема? Не са ли хората с увреждания като всички други? Да, не е хубаво да си на количка, ама я се поставете на мястото на тези от нас, които знаят, че няма да станат от тази количка никога. Какво бихте направили на наше място? Ще се обесите ли, какво? Или ще си живеете живота като всички останали? Просто ще приемете, че това е нещо от вас, нещо като цвета на косата ви, нещо като ръста и теглото ви – просто нещо, което е физиологично и просто си е така. И ще започнете да живеете нормалния си живот на нормални хора, а няма да превръщате в житейска драма всяка стъпка в живота си, просто, защото… защо наистина, всъщност, може ли някой да ми отговори?

    Продължавам с термина „инвалид“ – ужас! Как може в 21 век да си говорим за инвалиди? Как? Това е толкова изначално сбъркано, колкото е възможно въобще нещо да бъде! Инвалид означава „невалиден“, инвалид има конотацията на „негоден“, „ненужен“ и други подобни думи започващи с „не“. Ако толкова обществото държи да определя хората по някакъв признак, макар че и на това не му много хващам логиката, то това същото общество би следвало да ги нарича хора, просто хора! А ако все пак толкова държим да специфицираме би било редно да кажем „хора с увреждания“. Защо това е толкова важно, ще попитате вие? Има го този дежурния аргумент, че ако ги наричаме „хора с увреждания“, а не „инвалиди“ това с нищо нямало да допринесе. Да, бе. А баба ми е самолет! Наричайки хората с увреждания така, ние признаваме на първо място, че те са хора, пък после идва второстепенния факт на увреждането. Наричайки ги инвалиди, обаче ние ги затваряме в омагьосания кръг на дамгосаната личност – иди обяснявай, че си читав, иди обяснявай, че имаш умения и възможности, иди се доказвай в една среда, която те намира за ненужен, негоден, невалиден. Каквото и да правиш, докато те наричат инвалид, ти ще си останеш в полето на ненужните и негодните! Още ли смятате, че няма голямо значение дали викаме на черното бяло?

    Ще завърша с нещо много ясно и точно като послание. Аз не искам, повтарям, не искам, някой да се грижи за мен. Нямам нужда държавата да ми дава едно или друго без пари. Нямам желание, никакво дори, да имам каквито и да е „привилегии“. Не държа на паркомясто за „инвалиди“. Не искам пенсия. Категорично не приемам порции съжалителни сълзи. Не искам да ме наричат „инвалид“. Крайно не се съгласявам да ме дамгосват и олицетворяват като ненужен и негоден. Какво искам ли, ще попитате вие? Искам едно-единствено простичко нещо – искам да спрете да жигосвате хората с увреждания и да ги разглеждате като марсианци. Аз съм обикновен човек, с обикновени потребности и просто искам средата да е такава, че да мога да живея наравно с всички вас. Всичките други съжаления, привилегии и обгрижвания, моля, си ги задръжте.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    One Response to Задръжте си, моля, съжалението

    1. Нина Жишева
      03.04.2012 at 21:11

      Аз и досега не съм ползвала „грижите“ на социалните служби. Първо – не смятам, че това е нещото, от което имам нужда и което заслужавам. Второ – не смятам, че чиновници от една мудна, крива и куца институция би трябвало да решават живота ми и трето – за едни пикливи 8 лева, които ми се отпускат за гориво за един месец, от социалните грижи ме карат да донеса от девет извора вода и да изтрия десет чифта железни обуща. Като през цялото това време са ми сърдити защото съм дръзнала да ги обезпокоя. Но сега ми се иска да им кажа – и аз не ви искам привилегиите, не ви искам сините паркоместа (то и без това за тях се уреждат джипове и лъскави скъпи лимузини), не ви искам социалните пенсии, не ви искам интеграционните стотинки, които подхвърляте в шапката ми. И аз като Петър Кичашки искам всичко това, което вие сте получили по дифолт, но за което аз и хората като мен в тая страна трябва да се борим, защото за сега само си мечтаем.

    Вашият отговор на Нина Жишева Отказ

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *