• Каменарче

    by  • 22.11.2011 • Венелин Стойчев • 0 Коментара

    За камъни, а не за хора, е съществуващата днес у нас система за т.нар. „интеграция” на хората с увреждания. Системата има сетива за физическите измерения на камъните. Затова и третира хората с увреждания по същия начин, по който се третират камъни – подрежда ги по формални, физически признаци. Системата е добре смазана машина, която е доказала своята продуктивност и при справянето с други природни обекти, подобни на хората с увреждания. Системата би си работила много добре, ако пустите му камъни нямаха отвратителната склонност от време на време да се обаждат. Този зловреден навик възпрепятства нормалното функциониране на системата, защото когато заговорят, повечето от камъните не възхваляват системата, а започват да отправят претенции, че не били от единия вид, а от другия, че не искали били да ги преместят на едно място, а на друго, че не трябвало да ги мести този, а онзи, дори че – какво нахалство само – изобщо не ми били камъни. Системата обаче не е изградена така, че да удовлетворява капризите на камъните. Затова тяхното досадно буботене се превръща в проблем. Ето защо Системата трябва да си намери удобни тапи, с които да запуши устите на камъните. Или поне на тези, които не я възхваляват.

    Съвсем различно било отношението към камъните на Микеланджело (не костенурката нинджа, а онзи ренесансовия). Нали помните, когато го питали как създава шедьоврите си, той отговарял, че просто маха излишното от камъка. Така, махайки излишното от камъка, той пуснал на свобода Давид, Бакхус, Мадоната, Мойсей…

    Но не Микеланджело, а един негов съвременен наследник от Берлин, Александер Ползин, с една своя статуя много по-ясно илюстрира ситуацията на хората с увреждания днес у нас – http://www.alexanderpolzin.de/html/sculptures/modell01_4.html. Модел 01, както много хора с увреждания в съвременна България, трябва сам себе си да изтръгне от камъка, за да покаже, че не е камък, а човек. Модел 01 не чака друг да го освободи. Той сам себе си освобождава. Сам себе си създава. За да покаже, че го има. Че може да живее независим от камъка и каменоломната система живот. Че има чувства, ценности, цели, страхове, капризи. Че иска да е субект, който действа, а не обект, върху който въздействат. Че има собствени духовни грижи, а не само нужда да е физически обгрижен.

    Е това е трагедията да си човек (с увреждане) днес у нас. Ти разправяш, че си човек, а Системата те третира като камък. А на камъните им е лесно – те добре си пасват със системата и я подкрепят. Въпросът е какво правим другите, които знаем, че не сме само камъни. Ние сме точно като недовършените скулптури на Микеланджело – нали знаете, той е от творците, които може би имат най-много започнати и незавършени произведения – виждаш прекрасно лице, част от лека наметка, изящна ръка и човешки поглед, които са потънали в… половин тон камък.

    Сподели и се радвай:
    • Print
    • Facebook
    • Twitter
    • Google Bookmarks
    • Add to favorites

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *