English
Какво се промени в политиките за хората с увреждания през 2017 г.?!

20.12.2017

  До 

Министър-председателя на
Република България
 
Министъра на труда и
социалната политика
 
 
Изтъркаля се още една година – поредната от последните двайсет – без никакви реформи, смислени промени или дори заявки за такива в сферата на уврежданията. Предизборната кампания създаде негативни настроения към хората с увреждания, защото – видите ли – в България имало страшно много „фалшиви инвалиди“. Избуяха борци с това „уродливо“ явление. Подобно явление, естествено, не съществува и те се заеха да борят други „уродства“, но в никакъв случай корупцията като цяло, още по-малко в политиките по уврежданията, които се правят – по закон – съвместно с „национално представителните организации на и за хора с увреждания“. Нещо повече, отговорното министерство по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ откри нарочна процедура за национално представителните организации на и за хора с увреждания – и за никакви други – да правят проучвания, кампании и други обществено-полезни неща на стойност 8 (осем) милиона лв., но не вместо държавната субсидия от близо 5 (пет) милиона за същите тези организации, а плюс нея. И всичко това в името на електората с увреждания!
 
А положението на електората с увреждания си остава все така горко и незавидно.
 
В началото на годината родителите на деца с тежки увреждания се „облажиха“ с по 930 лв. на месец и продължиха да протестират. В някои случаи „интегрираната добавка“ беше по-голяма от предишните помощи, но с малко. В други – финансовата подкрепа се оказа намалена, защото лиши родителите от едни дребни пари за „личен асистент“, нищо че мама трябва да е мама, а не асистент. Нещо повече, децата навършват 18 години и на следващия ден парите спират, макар че нищо не се е променило в живота и ежедневието на семейството – младежът или девойката са си останали деца без образование, без професия, без умения за самостоятелно справяне с елементарни житейски ситуации. Управниците сякаш не разбраха – и продължават да не разбират – че освен пари, хората имат нужда от достъпна среда и транспорт, от качествени колички и други технически средства, от истинска лична помощ по европейски модел.
 

Оттам насетне се занизаха избори, сложни партийни „преговори“ – по-скоро пазарлъци – още по-сложно съставяне на правителство… И пак се сетиха за „фалшивите инвалиди“, макар че такива няма. Единственото вярно в този сюжет е не диагнозата, а причината за заболяването – ТЕЛК-овете. Лечението, засега в проект: правим две комисии – едната ще оценява вида и степента на увреждането, а другата – работоспособността. Авторите на това предложение, политици и техните съветници, сякаш са пропуснали  да прочетат Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, а и са забравили, че България е ратифицирала въпросния международен документ. Простено да им е – това беше отдавна и след като нищо различно не се случва, защо да губят време и да четат скучни правни текстове. А иначе, вместо един ТЕЛК – причина за източването на НОИ от недобросъвестни хора – сега ще има два! Простете, ако не схващам логиката, но изгорялата платка не е в моя компютър.

Продължавам нататък в спомените си от изминаващата година: Националният съвет за интеграция на хората с увреждания – консултативен орган към Министерски съвет – обсъжда и гласува решение на Столична община за отмяна на нещо, обсъждано и прието само година по-рано. Толкова е била смислена и перспективна въпросната мярка, че едва е издържала една година съществуване. Друг е въпросът, че в този „орган“ не се дебатира, не се задават въпроси; само се благодари и се хвали – най-често незаслужено.
 
По-късно през годината беше гласуван и План за дългосрочна грижа, разработен от  правителството в изпълнение на Стратегия за дългосрочна грижа, в която – през 21-ви век! – се говори за „трайно приковани към леглото“ хора. И двата документа – както и безброй други стратегии в сферата на уврежданията – боравят фриволно с понятието „независим живот“ без да става ясно какво разбират писачите на тези документи под формулировката „независим живот“. Личният асистент по български не е нито „личен“, нито „асистент“. Това е активност, финансирана от държавата, която осигурява нископлатени работни места за неквалифицирани безработни или ниски доходи за семейства, в които има хора с увреждания. Иначе казано, тази прехвалена услуга задълбочава зависимостта от семейството или доставчика на услуги и в никакъв случай не води до овластяване на човека с увреждане, така че да води независим живот.
 
Това, от което се нуждае политиката по уврежданията, е най-сетне да я отима – засега държавата ни се задоволява с архаичен тип социална политика, сведена до жалки помощи „на калпак“, нискокачествена грижа и пълна изолация в паралелна система от специални училища и индивидуални обучителни програми, защитени, преходни и други жилища, дневни центрове и всякакви институции, които се продават на Европа като инструменти за деинституционализация, а всъщност не правят нищо повече от същото – институционална грижа. Това струва много пари, а през следващата 2018 година ще струва още повече. И то не защото ще има нови подходи и практики, а за да има „повече от същото“.
 
Така изтекоха между пръстите ни поредните 365 дни от инак краткия човешки живот. Нищо не предвещава промяна и следващите 365 дни ще изтекат по същия начин, ако не се мобилизираме и не поискаме радикална промяна независимо от българското председателство на Европейския съвет.
 
Весела Коледа и Честита 2018 Година!  

 


« Обратно към всички новини